Мая Манолова ще спасява ли длъжниците или е поредният бъдещ премиер-месия, който ще реши всички проблеми на народа ни !?

Нека се запознаем с делата на Мая Манолова от времето, когато беше от БСП , тъй като сега е омбудсман избран от ГЕРБ и БСП.

От Протокол №23 за проведеното на 13.06.2007 г. заседание на Комисията по правни въпроси научаваме, че в обсъждането на проекта за Глава XXXVII са взели участие БориславБелазелков от ВКС, Никола Хитров, Даниела Белчина, Елена Владимирова, Николета Павлова, Татяна Върбанова, членове на работната група по ГПК, а така също – Галина Маркова и Диана Андонова от Асоциацията на банките в България (АББ).

От стенографския запис проследяваме, че Диана Андонова от АББ е взела думата и е изразила несъгласие със законопроекта в частта, в която банките като кредитор не са включени във възможността да се снабдяват с изпълнителни листове срещу своите длъжници без призоваване на последните и само въз основа на собствените им (на банката) документи: „Общо взето искам да кажа, че всички сме наясно, че търсим бързина в събирането на вземанията на банките, защото са по-особени и привилегировани, а защото те по дефиниция са по-особен кредитор, по закон… (…) [Ние се] учудваме наистина защо сме извадени от бързото производство по чл. 417 и сега виждам, че сме препратени по чл. 410, където (…) длъжникът има възможност да направи немотивирано възражение срещу тази заповед, при което кредиторът е длъжен да заведе [дело] по общ исков ред“. Очевидно г-жа Андонова защитава интересите на представляваната от нея асоциация на банките и това е нормално да се очаква от нея. Като аргумент за своите искания тя посочва, че банките „са по-особени и привилегировани“, вероятно визирайки предимствата за банките по Търговския закон и вероятно виждайки в тези предимства основание за получаване на допълнителни предимства пред всички останали – граждани и фирми.

„Повярвайте ми, на 100%, хайде на 99% – всички дела ще отидат по дяволите [ако банките бъдат изключени от привилегирования ред по чл. 417 от ГПК]. (…) Нередовността расте. Тя е някъде вече около 10% от раздадените кредити. (…) Това означава, че сриваме цялата банкова политика, цялата постройка на банковите нормативни актове… (…) Просто това означава да се пипне цялото банково законодателство, включително от правна страна“.
„Понеже по чл. 417 е по-малка вероятността да се отиде към общия [исковия] ред, т.е. сходна е – досега пак се защитава длъжникът, но все пак ако тръгне да възразява, представи доказателства или обезпечение“.

Стенограмата от 266-то пленарно заседание на НС от 27.06.2007 г. ни отвежда в проведеното под председателството на Камелия Касабова (НДСВ) обсъждане на Глава XXXVII от новия ГПК („Заповедно производство“), но вече на първо четене (законопроектът е изготвен в Комисията по правни въпроси и се е придвижил към пленарна зала).

Нека да проследим изказването и на един юрист, който не само притежава необходимата квалификация, но и като политик заема съответната изборна позиция, гласувала му доверие и натоварила го с отговорността да представлява своя народ и да защитава правата и интересите му – г-жа Мая Манолова (БСП), която понастоящем е омбудсман, който се бори срещу банките, бързите кредити и частните съдебни изпълнители, бивш заместник-председател НС, член на Комисията по правни въпроси и на Комисията за взаимодействия с граждански организации и движения.

Г-жа Манолова взема думата, за да представи своята обосновка:
„Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (…) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (…) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“.
В изложението на г-жа Манолова могат да бъдат посочени няколко откровени неистини, които може би са подвели онази част от народните представители, която никога не се задълбочава в това, което гласува – стига вятърът като цяло „да духа в подходящата посока“.

На първо място, заповедното производство като цяло не е „евроизискване“ – поне не във вида, в който беше възприето от новия ГПК в България. Никъде в нормалните европейски страни не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (колкото и „привилегировано“ да е то, понеже е банка) да може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от частното търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак се намира в правото на някои от страните-членки, тя задължително е балансирана с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където частните банки са привилегировани наред с държавните и общински учреждения. В този смисъл формулировката „евроизискване“ може да се представи като обикновена манипулация, често използвана от българските политици, за да „омагьосат“ всякакви евентуални възражения с едно неясно и непреодолимо западноевропейско „основание“.

„Сега за длъжника остава възможност – продължава нататък г-жа  Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Недопустимо и отново може би умишлено подвеждащо е вмъкването на два съвсем различни правни института в едно такова изречение. От една страна оставаме с впечатлението (ако не сме юристи и ако не разбираме ГПК), че длъжникът винаги е защитен с правото му да възрази и да поиска преминаване към общия исков ред, в който банката наравно с всеки друг претендент трябва да докаже своите претенции. От друга страна виждаме гарантирани интересите на дружествата, предоставящи публични услуги, чрез „незабавното изпълнение“, което гарантира, че „няма да бъдат извършени никакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Г-жа Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правна възможност за такива действия; искането на банките за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК не може да се препятства с възражение от длъжника – това възражение е допустимо само срещу непривилегированите кредитори по чл. 410 от ГПК, където банките изобщо не участват. Асоциираме твърдението на г-жа Мая Манолова с една подигравка спрямо известната българска поговорка: „И вълкът сит, и агнето изядено…“

Г-жа Манолова изразява убеждението, че с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да обясним още веднъж, че „в случаите, в които гражданите считат, че им се търсят суми, които те не дължат“, те просто остават длъжни да понесат последиците от незабавното изпълнение – което им се предявява едва с поканата за доброволно изпълнение от страна на съдебния изпълнител и изпълнителното производство продължава до край, независимо от мислите и възраженията на гражданите. За гражданите при това положение остава възможност да образуват отделно дело по общия исков ред, в което да докажат, че всъщност не дължат – което ще завърши далеч след края на изпълнението на „незабавната заповед“ и след разоряването им (както е в общия случай при граждани с едно обикновено работническо домакинство или с малък и среден бизнес).

За трети път г-жа Манолова манипулира народните представители в пленарна зала: „Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент на пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които г-жа Манолова със сигурност има необходимото образование, за да разграничи. Ако иска.

Ето как накратко се осъществява мотивирането (включително – оценяването на въздействието) на проектите за бъдещи закони в България. Само няколко дни след това, в 269-то пленарно заседание на НС от 04.07.2007 г. народните представители са приели скоростно на второ четене под председателството на Георги Пирински (БСП) Глава XXXVII – „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ и нито един „против“ или „въздържал се“.